Народни инструменти

 

Кавал

Названието кавал идва от турската дума кавал, която значи „Дълга дървена овчарска свирка за надуване“.
Установяването на точния произход на кавала е доста трудно, тъй като
историческите данни за неговата родина и първоначален вид са доста
оскъдни. Като негови предшественици могат да се посочат някои от египетските, сирийските или по-късните гръцки духови музикални инструменти. Негови прототипи са съществували преди новата ера.

Смята се, че първоначално овчарите са използвали кухи дървени
пръчки, за да възпроизвеждат звук, с който да въздействат на стадата.
Кавалът е стар тракийски
музикален инструмент. Най-вероятно това е най-първичният духов
инструмент в света. Подобни инструменти са намирани при разкопки по
поречието на Тигър и Ефрат, където възникнали най-ранните цивилизации. Също такива инструменти са намирани и в Египет
при разкопки, които в днешен Египет са част от традиционните
инструменти. Разликите между инструментите предшественици и кавалът е
само дължината на тръбата и наличните отвори.

Представлява цилиндрична триставна дървена тръба. Горната част е със
заоблен край и служи за наустник. Средната част има 8 отвора за
пръстите, долната е с резонаторни отвори — душници. Устройството му е
изключително просто — на практика това е една куха тръба с редица
отвори. В днешно време кавала е съставен от 3 части, които се
сглобяват, на първите 2 части в долния край има намотка на конци, която
има за цел да уплътнява по — добре сглобките. Материалът, от който
най-често се изработва кавалът е дрян, бадем, кайсия или чемшир. Дървото трябва да е здраво, плътно, лишено от пори, за получаване на дълбок и чист звук

Звукът се произвежда чрез странично духане в наустника. Използва се
като солов инструмент, в народни оркестри и ансамбли. Има мек и приятен
тон, поради което е възпят в народните песни като „меден кавал“. Той е
неразделен другар на българските овчари. Извличането на звук и тон от
кавала е изключително трудно. Техниката на духане е свързана със
създаване на завихряне в тръбата, под ъгъл около 30 градуса от устата,
от което се получава необходимия тон. В училищата, в които се преподава
този инструмент се изисква желаещите да свирят на него да имат
навършени поне 14 години, тъй като за по-малки деца, свиренето би
коствало огромно усилие. При някои ученици издаването на добър тон от
кавала е свързано с месеци упорит труд. В свиренето на кавал се
използва и техниката на верижно дишане — това е техника, при която
въздуха циркулира свободно от носа пред дробовете и устата, създавайки
усещане за непрекъснато протяжно свирене и ромолене на река. Упражнение
за това е потапянето на сламка в чаша вода
и пускане на мехури във водата, като целта е мехурите да излизат за
продължително време без прекъсване. Дървения кавал се поддържа, като се
смазва периодично с някакво масло. Най-често това е зехтин или бадемово китайски
пръчици за хранене) във вътрешността на 3-те части на кавала като и по
цялата му външна повърхност, както и по конците. Така обработения кавал
се оставя да престои една нощ и на сутринта се отстранява излишната
мазнина. Тази профилактика запазва инструмента по-дълго време здрав, и
предпазен от влагата, която се отделя от устата на музиканта докато
свири. Възможно е ден след „смазването“ кавала да не звучи напълно
вярно, но на другия ден, когато цялата мазнина е добре абсорбирана от
дървото, кавала звучи изключително добре. Инструментът е претенциозен
не бива да се държи на студено тъй като е възможно да се сцепи.
Озвучаването на инструмента на концерти микрофон,
който се наглася близо до устата на изпълнителя — от там излиза
основния звук или чрез ползването на няколко микрофона, които се
позиционират на няколко места в стаята и в близост до изпълнителя.
Кавалът е уникален с това, че притежава много тембри,
които звучат като различни инструменти, и се постигат единствено
благодарение на майсторството и уменията на изпълнителя да пренадува и
дозира точното количество въздух в инструмента. Нисък тембър при ре
кавала започва от ре на голяма октава
и стига до си на голяма октава. Този тембър звучи като пращене и
свистене на вятър омекотено от дървото. „Каба“ — това е тембър в който
тона се образува от 2 тона в които те звучат в перфектна хармония и
резонанс това са тоновете от голяма октава и 1-ва октава, като
интервала между тях е октава. Единствено и само кавала може да свири
каба, другите тембъри могат да бъдат сбъркани с флейти или други
инструменти. Съществува и нов тембър който е известен от произведения
на Теодоси Спасов.
Това е тембъра „Тромпет“ при този тембър се свири както при тромпет
(звука се произвежда с устни като при тромпет, кавала е изправен спрямо
устните), като тона получен при обичайната пръстовка е с 13 полутона
по-нисък, при същото положение на пръстите (или 7 тона и половина).
Високите тембъри на кавала, наподобяват звука на флейтата и те се
постигат с 2 или 3 пренадувания. Най високите тонове които могат да се
вземат са от 3-та, даже и 4-та октава, но при всеки музикант тези умения са индивидуални.


Свирка

 

Дървен духов народен инструмент. Направен е от цяла дървена тръба с шест отвора на лицевата и един на опъковата страна. За разлика от кавала в горния край има дървена втулка, през който отвор се вдухва въздуха. Тона на свирката е сух и писклив. Характерен е за цяла България.


Дудук

 

Дървен духов народен инструмент. Прилича много на Овчарската свирка. Разликата е в приставката в горния край, която допринася за по-нисък и мек тон на звучене.
Характерен е за Серозападна и Средна – Северна България.


Двоянка

Дървен духов народен инструмент. Направен е от дървена тръба с два въздушни стълба. На едната тръбичка са наредени шест отвора за пръстите и един на опъковата страна. Другата тръбичка няма отвори и звучи един/исов/ тон.


Окарина

 

Глинен духов народен инструмент. На лицевата страна има осем отвора за пръстите, а на опъковата три.
Характерен е за Северозападна и средно-северна България.


Гайда

Гаидата е духов народен инструмент със единичен тръстиков платък. Частите на гайдата са:

Гайдуница
– дървена, цилиндрична тръба с дължина – 20 – 35 см. с 8 цилиндрични пръстови отвора от горния край има втулка за снаждане със мехът и там се поставя тръстиков платък (пискун) от единична платка.
Тоновия обем на една гайдуница е 9 тона, и затова има гаидуница с различен строй.

Мех
– кожен резервоар за въздух, направен от отработена ярешка кожа към която са прикрепени (главини) за снаждане на гаидуница, духало и ручило.

Главините
– представляват дървени или рогови втулки за свързване на мехът със гаидуница, духало и ручило.

Духало
– дървена, или рогова цев прикрепена към една от главините служи за вдухване на въздух в меха.

Ручило
– цилиндрична триставна тръба дължина 50 см. прикрепена към една от главините посредством (пискун) изпълнява исов съпровойдащ тон.

Според строя гайдите биват: Висока “Джура” и ниска – “Каба”.


Тамбура

 

Тамбурата е струнен дрънков народен инструмент. Тя има крушовидно тяло, мост, дълъг гриф, на края на който са поставени ключовете наречени “чивии” или “чукчета”.

Струните на тамбурата са прикрепени към дървено парче, залепено за корпуса, докато от другата страна те се натягат или разпускат за нагласа на звука. На грифа са разположени грифове, които едно време са били изработвани от дърво, а сега се правят от метал. Те са номерирани от 12 до 18 и се наричат пердета. Струните се наричат “телове” или “жици” и са обикновено направени от тънка метална тел. Обикновено са 2, 4, 6, 8 или 12 на брой. Най-често срещаните тамбори са с 4 струни.

Когато се свири с нея, тамбурата се държи хоризонтално, като леко докосва гръдния кош на изпълнителя, докато струните се удрят с перце, направено най-често от черешово дърво.

Тамбурата е най-популярна в Пирин – Югоизточна България. Тя се използва като солов и групов инструмент. Има тих, приятен тон.


Гъдулка

 

Струнен – лъков народен инструмент с три основно – звучащи струни и 8 – 10 подгласни (резониращи) струни статично стоящи и резониращи според тонове от звукореда.

Гъдулката има 2 части:

Корпусът е дървен, крушовиден с издълбана сърцевина, а в горния край завършва с “шийка” в която са поставени ключовете на които се навиват струните. Резонаторната дъска е прикрепена към корпуса и в долния й край има два резонаторни отвора. Струните се прикрепват чрез навиване на ключове(дървени) в “шийката” и струнник в долния край. Основните струни на които се възпроизвежда мелодия са три. Всички останали струни са разположени по-ниско и имат за цел да отзвучават. В долния край на гъдулката струните се опират на дървено “столче” (магаренце).

Лъкът на гъдулката е структурно еднакъв с този на цигулката. Дървена пръчка, на която е прикрепен сноп конска опашка в двата края на пръчката. Строят на гъдулката е а1/е1/а.

При свирене гъдулката се държи вертикално, прикрепена с колан за тялото на свирача. Лъкът се движи по струните хоризонтално.

Като солов инструмент е разпространена в цяла България с по-характерни изпълнителски стилове – тракийски, добруджански, шопски. Гъдулката има варианти и в други балкански страни: Турция – кемене; Албания – гусла.


Тъпан

 

 

Тъпана е ударен народен инструмент с две вибриращи тела/кожи/
Представлява цилиндрично дървено тяло с диаметър от 30 до 60 см и височина от 25 до 50 см, на отворите на който са опънати кожи. Кожите са захванати с дървени обръчи и посредством зигзагообразно прекарано през тях въже биват обтягани или отпускани.Настройването на инструмента става с натягане на въжетата. Звукът се произвежда с удари по кожите посредством палки. Палките са две: едната представлява къса извита в единия си край дървена пръчка наречена „кияк“ и другата тънка, дълга пръчица. Изпълнителят държи тъпана на колан през рамо докато свири.

По произход тъпанът е арабски инструмент, в България е пренесен по време на Турското робство поради широкото му използване от еничарските войски. Добива голяма популярност във българската народна музика. Присъства в музиката на почти всички фолклорни области с изключение на Родопската фолклорна област, където е слабо застъпен.

Съществуват две разновидности по размер: среден и голям, като фолклорните музиканти наричат средната разновидност Тъпан, а голямата Даул. По-големият размер може да се срещне само в македонската фолклорна област и в Турция.


Тарамбука

 

 Тарамбуката е ударен народен инструмент с едно трептящо тяло / кожа/. Формата е на фуния, като в широката част се пристяга кожа.Най-често е направена от глина, метал или дърво. Разпространен е в Югозападна България – Пирин. Широко употребяван в Гърция, Турция и Арабските страни.

  • Мария

    Ивайло, за тарамбуката е вярно, че се среща само в пиринска област, но тамбурата е разпространена освен в Пиринско, и в Родопите. Това не само, че се пише от авторите на учебници по народна музика и от фолклористите в различни статии, но може да се види и най-вече – чуе. Така например, незабравимата Радка Кушлева записа на времето химнът на Родопите „Бела съм бела , юначе“ със съпровод на тамбура.

    • Пламен Герганов

      Сега си спомням, че в лекциите по народна музика се споменаваше за помашния фолклор в Родопите. Песните са били в съпровод на тамбура и тарамбука. Старите български хора са си ги играли НО по терлици и чорапи за да не ги чуват турците.

  • Ивайло

    Здравейте ако може да си позволя една поправка за тамбурата, че е характерна за Пиринско а не за Родопи. Същото важи и за тарамбуката.