Фолклор

Народно творчество или фолклор е събирателно понятие за литературни произведения с неизвестен или неуточнен (анонимен) автор, а всъщност е налице съавторство при устното им предаване, като това общо авторство се приписва като цяло „на народа“. В края на XX век в българския език започва да се използва английската дума фолклор (от folk- народ, lore – мъдрост, англо-саксонизъм изкован през 1846 от Уилям Томс, с който се заменя предходното понятие на английски език – popular antiquities, което на български е прието във фолклористиката да се превежда като „популярни старини“, макар да корелира с бълграското

„народни обичаи“).Народното творчество е съвкупността от прояви на устното творчество (разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни, обреди, а също и гатанки и др.) на определен етнос. Обикновено произведенията се разпространяват устно, но с възникването на идеята за националните ценности започват да се записват, а и издават, като част от националното (литературно) наследство. Изследователите в областта на фолклора се наричат фолклористи, а академичната дисциплина е фолклористика. Концепцията за фолклора се развива като част от идеологията на романтичния национализъм от 19 век, който първоначално клони към това да впрегне народната култура в услуга на собствените си цели. Чак през 20 век етнографите се опитват да започнат да записват фолклора обективно. Докато фолклорът може да притежава религиозни или митични елементи, той типично се обвързва по-скоро със светските традиции на всекидневния живот. Фолклорът често обединява практичното и езотеричното в единен разказвателен „пакет“. Затова фолклорът често е бивал смесван с митологията, и обратното, защото се е приемало, че каквато и да е образна история, която не засяга доминиращите убеждения на времето, не е от същия статус като тези доминиращи убеждения — т.е. тук се изключват понятията религия и религиозни вярвания. По този начин римската религия е наречена „мит“ от християните. Така и мит и фолклор стават два термина, които обхващат всички фигуративни разкази, които не кореспондират с доминиращата стуктура на убеждение. Фолклорът може да бъде използван за внимателното описване на фигуративен разказ, който няма теологично или религиозно съдържание, но вместо това спада към безсъзнателните психологически модели, инстинкти или архетипи на ума. Това познание може да съдържа или не компоненти на фантастичното, като магични, етерни същества или олицетворение на неодушевени обекти. Тези народни приказки могат да произлизат или не от религиозната традиция, но въпреки всичко са психологически по природа. „Хензел и Гретел“ е един добър пример затова.  Може да се каже, че предназначението на този разказ е не в инструкцията (в аспекта на светското), разглеждаща безопасността в гората, или в друг аспект – например това не е един предупредителен разказ относно опасностите от глад за големите семейства, а по-скоро е една история, която извиква силен емоционален отговор у слушателя (или читателя) поради универсалните теми и мотиви като „лошата майка“, „смъртта“ и „изкупление с бащата“. Тук има място за поука и поучително
разсъждение, но също така има послание, което е обърнато към психиката и психичното. Съвременната художествена литература и литературна критика дължат голяма част от своите корени и художествено-композиционни похвати на първообразите им в националния фолклор на страните по света, като универсалните сюжетни линии понякога се приписват на т. нар. мономит. Тези общи практики и мотиви намират своя път и в масовата култура чрез неизменното им включване в продуктите на развлекателната и
туристическо-търговска индустрии (напр. във филми, радио пиеси, списания, вестници, интернет книги и блогове, и много други). Последните от своя страна дават началото на нови сложни тропи и фигури.
Българско народно творчество е общото наименование за произведенията на изкуството и постиженията на културата, предаващи се традиционо от поколение на поколение българи от достатъчно дълго време, за да се забрави името на техния автор.
Българското народно творчество включва:

  • литературни форми – приказки, легенди, пословици и поговорки
  • музика и песни
  • танци
  • облекла
  • художествени мотиви за украса на черги, каруци и пр.

Фолклористика е формалното проучване и изучаване на фолклора. Терминът произлиза от възникналото през 19 век в немски език разграничение между значението на folkloristik, като фолклорно съдържание и folkloristics
като неговото проучване, например каквато е разликата между език и лингвистика. Учените, специализирани във фолклористиката се наричат фолклористи.
Ю̀рий Ива̀нович Венѐлин (псевдоним на Георги Хуца) е украински славист, българист, фолклорист, етнограф, филолог.
Роден е на 22 септември 1802 година в село Тибава (днес в Украйна). Венелин следва в Лвовския университет. По-късно заминава за Кишинев, където проучва езика и историята на българските преселници. Продължава обучението си в Москва, където следва медицина, но неговият интерес към българите не затихва.
През 1830 година е командирован в България от Руската академия в Санкт-Петербург
(която през 1841 година се слива с Руската академия на науките). Посещава някои български градове като Варна, Каварна, Силистра и други, и записва редица народни песни и умотворения, като се запознава непосредствено с някои особености на българския език.
През 1836 година установява контакти с доайена на българската емиграция в Одеса Васил Априлов, с когото води оживена кореспонденция.
Юрий Венелин е автор на съчинението „Старите и сегашни българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение спрямо русите“, издадено в 3 тома през 1829-1841 година.
Този труд прави известно името на българите сред по-широк кръг от руската общественост и повлиява на много българи, между които и на Васил Априлов, да осъзнаят своята народност. Неговата книга „Критически
изследвания за българската история“ е публикувана посмъртно /с известни съкращения/ през 1849 година в Москва по инициатива на Спиридон Палаузов и със средствата на живеещия в Русия български търговец Иван Денкоглу. През 1853 година книгата е публикувана изцяло /по ръкописа на автора/ в Земун /Сърбия/ в български превод на калоферския учител Ботю Петков /бащата на Христо Ботев/ и нейната поява изиграва сериозна роля в развитието на българската историография около средата на 19 век.
Васил Априлов учи в Москва, завършва гимназия в Брашов, следва медицина във Виена. От 1811 г. е търговец в Одеса. Първоначално помага на гръцкото освободително движение. През 1831 г. се запознава с книгата на Юрий Венелин „Древните и сегашни българи“ и се посвещава на просветното и културно издигане на българския народ. През 1835 г. той отваря първото чисто българско взаимно училище в България с помощ от Неофит Рилски. Развива активна книжовна дейност, събира народни песни, подпомага просветното дело в България. През 1841 г. издава „Денница на новобългарското образование“, през 1842 г. — „Дополнение книга денница“. Умира в Галац на път за Одеса, като завещава на габровци значителна сума за строеж на ново училище — Априловската гимназия. Погребан е в Галац, днес Румъния, но сега костите му почиват в гробница намираща се в двора на така бленуваното от него училище – Априловската гимназия в Габрово. Значението на Априлов за развитието на българската етнография се определя главно от активната му организаторска и посредническа дейност сред българската интелигенция за събирането на етнографски и фолклорни материали. Издирва в България свои сътрудници чрез кореспонденция и ги насърчава в събирането на народни песни и други. Сътрудници в началото му стават Захарий Круша, Райно Попович и Неофит Рилски. Със събраните от тях материали, Априлов издава на руски език обемен сборник, който би могъл да се използва и до днес. Умира през 1847 година на 58-годишна възраст.
Професор Васил Стоин е музикален фолклорист. Роден е на 5 декември 1880 г. в Самоков. Завършва Самоковската духовна семинария. Отначало учителства, а след това завършва консерваторията в Брюксел. Известно време е учител по музика в някои градове, а от 1925 г. — лектор и след това професор в Държавната музикална академия, София. Същевременно е командирован в Народния етнографски музей, София, където ръководи отдела за народна музика. Подпомаган от група сътрудници, Стоин пропътува страната и събира и записва около 25 000 песни, някои от които са поместени в няколко обемисти сборника — Народни песни от Тимок до Вита (1928), “Народна песнопойка” (1930), “Народни песни от Средна Северна България” (1931), “Родопски песни” (1934, съвместно с Ангел Букурещлиев и Райна Кацарова), “Български народни песни от Източна и Западна Тракия” (1939, посм.). Освен това подготвя за печат сборниците “Народни песни от Западните покрайнини” (1959, посм.) и “Народни песни от Самоков и Самоковско” (1975, посм.).

Братя Миладинови са изтъкнати български възрожденци, просветители и фолклористи. Родени са в град Струга. Дълго време Димитър Миладинов е учител в много градове на Македония. Развива широка обществена и просветителска дейност. През 1861 година излиза епохалният труд на Миладинови „Български народни песни“. В него те събират, подреждат и систематизират великолепни образци на българския
песенен фолклор. Обявен за „царски душманин“, Димитър Миладинов е арестуван и отведен в Цариград. Не след дълго там е затворен и неговият брат Константин, като и двамата са набедени от гръцките фанариоти. Двамата умират от тиф в цариградските тъмници през 1862 година.
Райна Кацарова е българска фолклористка родена през 1901 година в София. Завършва Музикалната академия, където неин преподавател е Добри Христов. След това става сътрудник на Васил Стоин и в продължение на години събира народни песни от различни краища на страната. Тя е основател на танцовия
архив на Института за музикознание. Сред нейните ученици са Стоян Джуджев, Николай Кауфман, Тодор Тодоров Николай Кауфман е изтъкнат български музиковед, фолклорист и композитор, удостояван със значими научни титли – чл.-кор., доктор, професор, академик, доктор хонорис кауза. Завършва Държавната музикална академия с тромпет и музикална теория (1952). Акад. Николай Кауфман има изключителен принос в проучването и съхраняването на българския музикален фолклор. В това отношение е своеобразен продължител на делото на видни български писатели като Петко и Пенчо Славейкови); има високи постижения в композиторското творчество.