На къде ли отива фолклорът ни?

От както съм започнал да се занимавам с изкуство още като дете, все съм се питал : На къде ли отива изкуството, музиката?
Малко странен въпрос, но той за мен си има своята логика. През онова далечно време когато в началото започнах да свиря на акордеон ме караха да свиря етюди, гами, малки детски пиески от съветски композитори, които така и не запомних нито като име, нито като музика. След време започнах да свиря на гъдулка. Логиката на подготовка беше същата. Хора на Атанас Вълчев, Нено Иванов, за които не намирах пряко приложение в момента. Спомням си една случка от 1979г. в с. Брестово Ловешко/родното село на баща ми, което се намира на 5 км. от с.Къкрина/Брат ми току що беше просвирил на гайда и цялата ни фамилия беше поканена на новобранска на едно момче от селото. Празненството беше на поляна на края на селото, а веселбата се осъществяваше от един магнетофон, който по онова време си беше върха на техниката. Селските хора обаче, не признаваха музиката звучаща от него и си искаха жива музика. Местния музикант бай Вълчо си беше взел флигорната и чинно засвири една мелодия за да си поиграят едно хорце както едно време. Посвири човека, но една жена каза:
– На Мита внукът що не ни изсвири едно на гайдата?
Брат ми малко плахо извади гайдата и засвири научените мелодии от първата година в музикалното училище. Друга се провикна:
– Давай бабиното, че ми и зажъдняла душата за жива музика!
За първи път видях как се хващат на „леса“ и заиграват хоро жени по на 60 – 70 г. Надиграваха се. Всичката им емоция в танца всякаш идваше някъде от дъното на душата им. На тази новобранска беше „бойното“ кръщене на брат ми като музикант. После ми разсказваше, че някои от хората не ги е учил баш така, ама като ги гледа ония ми ти жени как са се хванали на хорото, смее ли да спре? Свири и го нагажда някак си.
Дълго време се лутах, че да изуча занаята на музикант. Свирих с най-различни хора. Пробвах какви ли не варианти за работа с музиката и в крайна сметка се оказа, че професията музикант не е професия! Това си е призвание. Каквото и ще да ти е работното занятие. Каквато и ще професия да упражняваш в момента, носиш ли музиката в себе си,като че ли някаква болест ти е тегнала някъде дълбоко в теб.
От 2000 г. насам само констатирам как се обезмисля професията на музиканта като такава. То не бяха псевдо конкурси с нагласени фаворити! То не бяха реформи в образованието! Закриване на училищата по изкуствата, абе то реално не са закрити, но в пазарните условия в които са поставени те сами ще се самозакрият. Всичко вече е пазарно! И душите ни са станали пазарни. Ако може да има изкуство, но то да не се субсидира от държавата. Ако може да бъдат държани в подчинение малкото творци, които са останали в България някак си на ръба на нищетата. Има и творци с партийни поръчения. Един от тях 20 години пя най-хубавите песни на Тончо Русев и Евтим Евтимов. После се смени вятъра на политиката и той стана „нов“ човек, с „нови“ политически възгледи. За така наречения „поп фолк“ не искам да коментирам, той се явява отражение на днешната действителност. Може на някой и да не му харесва, но този жанр не е измислен и субсидиран от някой определен човек. Той е плод на масовото лансиране на примитивно мислене, разграждане на морални и духовни ценности. Ще минат много години и този музикален жанр ще е новият ни фолклор. Ще отразява пряката действителност, преплетен с характерните метроритмични, ладови вкусове на народа ни.
Една майка ме пита с тая гъдулка на която свири детето и, каква ли професия може да вземе?
Всякаква професия, отговарям! Доказано е, че децата които се занимават с изкуство, в бъдеще са хора, които са много по-организирани, отговорни, креативни, оптимисти в действията си, успешно се реализират в най-различни начинания, дисциплинирани са, носят доброто в себе се, което е движещата сила на човечеството.
Може би преди много години Филип Кутев когато е събирал певци и музиканти за ДАНПТ  не е предполагал, че държавата ще се промени до толкова, че децата на „самоуките“ тогава – Надка Караджова, Стефка Съботинова, Янка Рупкина и безброй други ще остават безработни професионални музиканти. Без значение, че са специализирали в Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство – Пловдив. Някои даже и с докторски степени, ще са обречени да работят нещо друго, за което борсата е изпросила пари от ЕС.  Ще дойде време, когато ще се молят на колене, па макар и за един едничък гайдар, гъдулар, тамбурист, народна певица или танцьор. Ще търсят под дърво и камък белезите на българщината, които сега с толкова лека ръка оставаме да загинат. Ще търсят, но няма да намират това, което може да ги накара да се наричат българи.

Публикувано в Герганов с етикети . Постоянна връзка.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.