Две протегнати ръце

На 9 декември 1988г. бях войник втора година в поделение 22120 Симеоновград по-известно като „Черният полк“. Службата ми беше артелчик и не подлежах на вечерна и сутрешна проверка както останалите войници, защото се занимавах с разпределянето на хранителната разкладка за деня. Поради тази си длъжност нямах удоволствието да ползвам домашни отпуски, но на 6 декември преките ми ръководители неофициално ми разрешиха да „избягам“ за 4 дена с уговорката, че отговорността по време на предвижването ми до родния дом и обратно до поделението което бе около 400км. си е изцяло за моя сметка. Облякох се цивилен и по нищо не можеше да се разпознае,че съм войник.
Прекарах заветните два/2 дни/ в родния дом. Останалото беше път. На 9 декември трябваше да се връщам обратно с единствената възможна връзка чрез влак Враца – София; София – Свиленград. Времето беше изключително лошо /както обикновено във Враца по това време на годината/. Влака от Мездра закъсня и този път порядъчно. Oставаха около 6-7 мин. за да се преместя от 11 коловоз- Запад до 1 коловоз Изток и да хвана единствения възможен влак за Симеоновград. По стара традиция в чантата си носех бутилка домашна ракия от „татювата“ за да почерпя старшината. Тичам по подлезите, излизам на перона..и… виждам средата на влака, който леко потегля от Първи коловоз. Затичвам се с нагласата, че съвсем малко и ще догоня и скоча на стъпалото на предпоследния вагон. Засилвам се и скачам, правил съм го с камион в движение. Заледената степенка ме подхлъзна и цялото ми тяло се завъртя и пропадна между влака и перона. В гърба си усещах триенето на движещият се влак пред себе си, виждах светлини и тичащи хора. Усещах, че не мога да помръдна и избегна премазването ми от приближаващото се стъпало на следващия вагон. Свирка, спирачки, суматоха. Влака си се движи.. Две протегнати ръце! Младо момиче и възрастен човек ми подадоха ръце и ме изтеглиха точно една секунда преди да ме повлече стъпалото и да ме премажат колелата на влака. Момичето ме попита: – Боли ли те някъде? Усещаш ли краката си?
Нищо не можех да кажа от уплаха и ужас Какво можеше да се случи! Хванах сака с багажа ми и се втурнах в последния вагон. Тогава видях колко препълнен може да бъде един влак.
Началник влака ме спря за рамото и ми каза: – Влизай в това купе и трай!
По перона се бяха разтичали полицаи, кучета, жп-служители и т.н. Началник влака им каза, че човека е избягал някъде във влака и ще го намерят за доизясняване на случая.
След потеглянето на влака началник влака и кондуктора се опитаха да ми се карат, но в един момент разбраха, че съм нормален човек. При падането бутилката в багажа ми за старшината се беше счупила и ме питаха няколко пъти дали не съм пиян. След което тръгнаха да проверяват пътниците/ в този момент се оказах и без билет/
Началник влака ми взе войнишката книжка и каза тихо: – Нямаш право да слизаш от влака! Предвижи се до служебния вагон за да дадеш показания, иначе те пращам в Дисципа!
Тръгнах по коридорите на всичките 13 вагона. Блъсканица, правостоящи,изнервени и т.н. Може би около 40 мин. се предвижвах докато стигна първия „служебен“ вагон. През цялото време не можех да изхвърля една мисъл от главата си. „Спасих се от смъртта, за да вляза в затвора защото съм избягал от казармата.“
Преди да вляза в „служебния“ видях през прозореца на вратата как полицай вкарваше арестант и посягаше да го удари. Такива времена бяха и това си беше нещо нормално. Може би за това се спазваха и правилата, па макар и тоталитарно време да беше. Влязох плахо и не знаех към кого да се обърна. В купето имаше двама полицаи, началника на влака и кондуктора, също и мъж и жена цивилни. По отношението на всички към мъжа и жената разбрах, че те се явяват „главните“ и висшестоящи в случая. Мъжа беше хубаво облечен с костюм и шлифер а жената беше руса елегантно облечена дама. Мъжа със шлифера държеше ръцете си в джобовете на шлифера като полицай от старите гангстерски филми и задаваше тихо въпросите си.
– От мен зависи живота ти от тук нататък. Искам да ми разкажеш всичко и може да отървеш затвора/дисципа.
Дисциплинарна рота беше военен затвор за войници,сержанти и офицери отклонили се от правилника за военна служба в БНА.
За вида отклонение, което бях направил може би щяха да ми лепнат една година без да се замислят.
Продължавайки тихо да ме разпитва мъжа с шлифера не изваждаше ръцете си от джобовете. Жената се опита да се намеси и каза:
– Какво е станало, защо си избягал, къде си ходил,ГОВОРИ, ГОВОРИ? – аз успях да вметна, че в случая се опитвам да се ВЪРНА.
– Не съм избягал. Ето книжката ми. Имам разписан гарнизон с преспиване, след това и градска отпуска , която трябва да започне да тече от утре.Ако съм избягал няма да имам книжка в себе си.
Мъжа явно знаеше правилата в казармата и разбра, че не лъжа и започна да ме разпитва за детайли свързани с дейността ми като артелчик, след което от къде съм, с какво съм се занимавал, учил. Обстановката беше много напрегната, но не посегна да ме удари нито веднъж. Очаквах, че ще ме смелят от бой. Не, никой не посегна. Все едно участвах в някакъв филм.
През 10 минути той и жената излизаха в коридорчето за да си говорят. Тя пушеше, той не. Всички останали – началник влак, полицаи мълчаха и не ме закачаха за нищо. В един момент не издържах и попитах : – Може ли да изпуша една цигара?
– Не! – рече началник влака.
– Ето вземи – каза мъжа с шлифера и ми подаде да си взема от кутия вносни цигари.
– Чуй ме момче. Явно не лъжеш. След малко е Пазарджик, до гара Пловдив искам да ми опишеш всичко на ето тези листа. Сигурен ли си, че от слизането ти в Симеоновград до 22120 няма да имаш повече проблеми?
Успях само да кимна!
Толкова бързо и четливо досега не бях писал в живота си. Като написах му подадох листовете. Той ги взе и се отдели настрани за да прочете. Русата жена се приближи и ме попита искам ли цигара. Запалих, тя също. След това тихо каза:
– Дано да нямаш скрити наранявания. Не можеш да си представиш какъв късмет имаш! Ако не бяхме ние в този влак, щеше да има друг край тази история.
Разбирах, че мъжа и жената са нещо голямо с власт. Пред очите ми бяха двете протегнати ръце. Каквото и да се случеше от тук нататък аз знаех едно. Има Господ! Той беше пратил тези две ръце за да ми помогнат!
На гара Пловдив се смени бригадата и полицаите. Мъжа с шлифера и жената ми казаха – Успех! Мисли с главата си най-вече. – и слязоха на перона.
В една от кабините на пощенския вагон лежеше пребит арестант. Полицая който се качи на Пловдив ми разказа, че е циганин кечаджия от Сливен който дослужва за трети път. Излежал е три присъди за бягство от казармата при което бягство е направил две деца на две различни жени.  Тогава чак схванах, че единия полицай го беше бил от София до Пловдив в тая кабина. След малко мълчание ме попита:
– Ти … с връзки ли си или познаваш …? – кимайки с глава назад имайки предвид мъжа с шлифера.
– Не.Не го познавам. Нямам връзки. Не знам как ми повярва и ме пусна.
– Ама ти знаеш ли кой е този човек в същност?
– Не. – отговорих. Мислейки отново за протегнатите ръце, светлината в тунела и Господ!
– Това е един от най-важните хора в службите. Баси човече, ти си късметлия!
– Явно!
…………………………………………………………………………………………………………………..
Минаха 25 години от онзи ден. От тогава до ден днешен вярвам, че има Господ! Показа ми го с двете протегнати ръце за помощ на момичето и възрастния мъж на гара София. Показа ми и да бъда честен и искрен до край, па макар и пред един от най-важните хора в службите.
Така се чувствам човек и да продължавам да бъда себе си!

Публикувано в Обща с етикети . Постоянна връзка.

3 коментара по Две протегнати ръце

  1. Огнян Димитров каза:

    аз бях ЗУто ПВО.Играхме ЩИТ 82.Командир ми беше ст л-т,а по късно к-н Димитров/черния/а батареен л-т Димитров/посредствен офицер.Гордея се че съм бил и оцелял в под 22 120 б

  2. mitaka каза:

    Баце, бил съм в това поделение в още по-дивашки времена – 84/86г. така, че те разбирам напълно 😉 Евала за хубавия разказ!

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.