История на джаза

Около 1808 г. около половин милион роби от Африка са депортирани в САЩ. Със себе си те донасят своите традиционни племенни танци и инструменти. В Ню Орлиънс, Ню Йорк и Нова Англия до 1843г. се организират музикални фестивали, където се изпълнява африканска музика. Песните не отговарят на тогавашните европейски представи за хармоничност. Постепенно чернокожите изпълнители се научават да свирят на европейски инструменти, в частност на цигулката. В същото време европейски изпълнители започват да включват елементи от африканската музика.

Истинско развитие и популярност джазът добива през 20-те и 30-те
години. Заедно с това на него му се присъжда репутация на неморална
музика и по-старото поколение съзира в него заплаха за своите
традиционни ценности. Най-популярните формации по това време са
биг-бендовете на Дюк Елингтън, Каунт Бейзи и Бени Гудман. Елингтън е считан и за един от най-значителните композитори в историята на джаза. През 30-те години се ражда и суингът, който е музика за танци и същевременно се предава по радиоканалите в продължение на много години. По това време джазът се появява и за първи път в Европа – във Франция и Белгия.

През 40-те и 50-те години джазът в новата си форма бибоп
се отделя от танцовата музика и се превръща в изкуство по-скоро на
самите музиканти, включвайки голяма доза импровизация и
абстракционизъм. В края на 40-те и началото на 50-те се ражда т. нар. кул джаз, който съчетава музиката на белите джазмени и бибоп. Негов виден представител е Майлс Дейвис. Други основни стилови направления от 50-те са „Хард боп“,който съчетава би-боп с блус и госпел, и „Third Stream“(„Трето течение“),който съчетава джаз и съвременна класическа музика.

В края на 50-те години се заражда т. нар. „фрий джаз“ ,чийто основател е саксофонистът Орнет Коулман.През 60-те години видни музиканти като Джон Колтрейн и Майлс Дейвис започват да използват някои от похватите на Коулман.

През 60-те и 70-те години популярни стават и бразилската и кубинската музика, които включват боса нова и самба.

През 1970 г. Майлс Дейвис поставя началото на джаз-рока(също наричан „фюжън“).

През 80-те и 90-те, млади музиканти като Бранфорд и Уинтън Марсалис, Крисчън Макбрайд, Маркъс Робъртс и други, се завръщат към акустичните корени на джаза и предлагат нов прочит на стилове като би-боп и диксиленд.

Джазът в България

Родоначалникът на българския джаз е роденият в Харманли Асен
Овчаров. През 1942г. той създава първият класически джазов оркестър в
България и на Балканите. Солист цигулар в него е Сашо Сладура, а
вокалистка – Леа Иванова. Веднага след войната джзът в България е
забранен. Хората, които се занимават с тази музика са реперсирани. Асен
Овчаров е арестуван и въдворен в лагера в Белене. Леа Иванова е въдворена
в лагера в Ножарово, а Сашо Сладура – в Ловеч, където е убит през 1961 г.
Първият български джазов състав с международно признание е легендарният
квартет „Джаз-Фокус 65“,  който през 1967 г. печели наградата на
критиката на фестивала в Монтрьо, Швейцария. През 1968 г. квартетът (в
състав Милчо Левиев, Симеон Щерев, Петър Славов и Любомир Мицов) записва и албум отвъд „Желязната завеса“- в ГФР.

„Бели Зелени Червени“ е един от най-активните български джазови състави от 70-те години, а комбо-съставите на Симеон Щерев и Констатин Носов свирят в най-добрите традиции на световния джаз.

В началото на 80-те години джазът в България продължава развитието си благодарение на певицата Камелия Тодорова и музикантът Милчо Левиев (който включва в композициите си мотиви от българска народна музика), както и на групата „Акустична версия“(създадена от Христо Йоцов и Антони Дончев),
която се радва на международно признание. Едни от най-важните събития
на музикалната джаз сцена в България са ежегодните международни джаз
фестивали в Банско (създаден през 1998 г.) и във Варна (основан през 1992).

Публикувано в История на джаза, История на музиката с етикети , . Постоянна връзка.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.