Блогът на един Даскал!

За втора година преподавам Технологии и предприемачество и честно казано се забавлявам с темите и казусите за разрешаване чрез които децата получават знания. Преди няколко дни се помайтапих с деветокласници, че ако вляза в час със смръщено лице и започна с :
– Млък, тихо / тропане по масата/ отсъстващи? Запишете темата и плана на днешния урок. Пъъъъъъъъъъъъъъърва точкааааааааааа!!! и т.н.
Да ми напомнят, че това не съм аз , че да се махам по-скоро от системата. През всичките години, като преподавател съм бил свидетел на какви ли не куриозни случки с колеги, които използват отсъствията и оценките, понякога в сложна комбинация помежду си за „склащане“ на учениците. Никога не е имало положителен ефект! Никога! Опитвал съм се да разговарям, но явно сме от две страни на едно огледало и виждаме различни образи на това, какво и как представляват оценките и отсъствията! И най-вече защо и как могат да бъдат справедливо използвани за да е честно и мотивиращо за децата?!
Липсата на ясно поставени принципи относно оценки и отсъствия, които да са разбираеми и за най-изоставащите и явно несправящи се с даден предмет водят до тотален отказ от присъствието в даден час! Този казус е много сериозен и при всичките ми обучения за справяне с агресия, тормоз се споменава, че организиран отказ от работа на цял клас по даден предмет е сигнал за нещо огромно, което е въпрос на време да прерасне в нещо страшно! Защо? Защото в учебния процес отсъствията са чисто и просто отчитане на присъствалите. В моите часове, закъсненията се отразяват, но правя всичко възможно тези, които закъсняват са вече пропуснали важна информация поднесена от мен. Начина по който се поднася е важен за мен. Спокоен тон и водене на диалог по казус, тема или др. включено за деня. Ако има интерес в останалите, закъсняващите ще разберат, че наистина са изгубили закъснявайки. За да се постигне мотивиращия ефект, тези детайли са важни.
Оценъчната система у нас е крайно несправедлива със всичките си нововъведения и допълнения с точки, водещи до НВО и ДЗИ. Защо? Защото борбата за знания и умения остават някъде мнооооооооого назад в подготовката на децата. Има огромен процент учители, които работят по предварително създадено мнение, което може да бъде променено само ако:
–  ученикът ходи на уроци при колега на учителя, който уж случайно е започнал да го готви на частно срещу 20лв/ч.
– влиятелен близък на семейството на детето се „обади“ където трябва.
– детето се премести в училище с по-добра репутация и показва по-добри резултати.
Изтъкване на среден успех/ изключителна статистическа глупост/. Тя е началото на „репресията“ наречена Справяне с изоставащи и отпадащи ученици. Било програма на МОН. Идея – супер! В тази програма обаче всичко е думи, думи, думи. На дело липсва каквато и да било мотивация за децата.
Представете си, че сте дете на 15 г.в. с почти никакъв контрол от страна на баба и дядо/родители разведени и в чужбина/. Имате добри пари издръжка от тях и ви се повтаря, че не учите, отсъствате. Къде е мотивацията? Правят се екипи за личностна подкрепа! Поредна гениална идея, която се превръща в пародия, когато в екипа намешаш някой вдаскален учител. Обикновено има по един учител вдаскален в такъв екип, който изказва единствено квалификации, работи по мнение за ученика и показва пълно недоверие, че положението му може да се промени чрез помоща на екипа за личностно развитие. Това мотивиращо ли е? За пример ни се дава Финландската образователна система. ОК, но вдаскалените се вглеждат в този пример единствено в заплатите на учителите и скачат като ужилени „Ама кааааааак?“ когато се спомене, че там оценки и отсъствия няма!
В българската образователна система ученикът е поставен в центъра защото е средство за доходи на много нива!
Задължителния учебен материал без подходяща мотивираща подкрепа от всички учители в едно училище ще си продължи, като едно куче, което си гони опашката!

Една любима песен.