След спасението на „танцуващите“ мечки, съвестта на инициаторите навярно е чиста?! Не мисля да влизам в спор с природозащитниците. В никакъв случай с Бриджит Бардо! Едва ли някой обаче се замисли за спасението на мечкадарите, или поне това фолклорно наследство, което носеха! Някои от последните знаеха и мечкадарски песни, повечето от тях исторически. Умряха си песните ей така с мечкарите. Имаше и много от тях, които просто използваха животните за атракция, за да се препитават по някакъв начин, без даже да могат нито да свирят, нито да пеят или разказват. Малко са тези, които знаят всъщност какви са били предшествениците на мечкарите? Да, за пътуващите артисти и музиканти става дума.
Като студент в АМТИИ – Пловдив, си спомням една лекция по Народна музика, в която проф. Веска Имандиева ни разказваше за школите на пътуващите артисти, музиканти. Началото им е дадено от ослепените войни на Самуил. Организирани /свободно/ в някакъв вид школи, в които са си намерили начин за препитание.
Предварително искам да кажа, че преразказвам, и в никакъв случай не споря за историческа достоверност или препратка към фолклорни образци. По моя преценка това, което ще разкажа има голяма логика и по тая причина искам да го споделя в блога си.
Та, представяте ли си сто хиляди осакатени мъже от онова време?
Войни! Носещи на плещите си отговорността за семейство и деца, превърнати в …Нищо, след загубена битка с Василий II Българоубиец! Има голяма логика тези мъже да са се организирали в подобни общества, поради факта, че всеки от тях имал недъг, който го правел равен на другите. Това „тайно“ общество е било и единственият свидетел на битката и събитията около нея, че и други преди това. Кой освен ослепените войни може да разказва чрез песни и притчи на народа за случилото се?
Това, което си спомням от лекцията беше, че школите на пътуващите артисти и музиканти по нашите земи са били три. Единственото условие да бъдеш част от тази общност било, да имаш вроден или придобит недъг. Членовете му са общували помежду си на таен език, разпознаваем само от тях. Пътували са по двама на кон, нощем. Между населението имало поверие, че човек, който им откаже подслон и прехрана ще го сполети нещастие. Основната им дейност била пеене, свирене, атракции. Песните били основно исторически. Мнооооооого дълги. Ето и пример с един от последните разказвачи, който са успели да запишат на аудио – Иван Паунов
неговите песни са от времето на Балканската война, но музикалната форма и начин на изказ предполагам, е същия.
През 2005 г. имах срещи с Бай Станко, гъдулар-копанар на калушарите от с. Лиляче Врачанско. Той знаеше „старешки“ песни, както ги наричаше. Освен, че предварително искаше заплащане за да изпее някоя се договаряше, че няма време да изпее цялата, защото е болен. Така си беше. Калушарите, старите от с. Лиляче знаеха, че Калуша не може всеки да го свири. Нямаше и желаещи да го научат, защото Бяй Станко им казваше „Гледайте, слушайте и се учете! Един път показвам.“ , и от този факт много се отказваха. Намираха го за странен, но мисля, че е бил прав! Занаят се „краде“, не се учи. Особено ако е музикантски!
Да се върнем на пътуващите музиканти и артисти.
Едва ли някой се съмнява, че по онова време – XIII век, естествения подбор е бил изключително актуален. Ако в едно семейство има дете с вроден или придобит физически или умствен недъг какво ли се е случвало с него, имайки предвид, че е патриархат? Мъжете командват, воюват, работят тежката работа. Жените раждат деца, отглеждат нови войни и работници. Многолюдната челяд е била трудна за отглеждане особено ако годината се окаже неплодородна, или бащата загине в бой или ако оцелее ама е осакатен! Алтернативата е била най-малките деца да се дават за отглеждане в манастир. Най-популярното е било да дават за отглеждане на бездетни роднини, като при възпитанието му първото, което е подчертано е, кои са биологичните му родители и защо се е случило това. Най-непопулярното е било детето с увреждане да бъде дадено на пътуващите артисти и музиканти. Дори безизходицата е принуждавала в отделни случаи родители да осакатят най-малкото, например 15-то дете. За да го вземат за обучение трябва да има недъг. Счупена ръка, крак, неправилно зараснало и пр. А ако го вземат е 90% сигурно, че ще живее и няма да умре от глад поне, което е 90% сигурно че ще го сполети ако остане здраво, но в семейството си! Ако някои по-възрастни си спомнят 70-те, 80-те години. Сборове, панаири и други празненства където все още е имало такива свирачи разказвачи. Кой с цигулка, гъдулка, хармониум, акордеон. Седнал под някоя сянка и около него насядали бабички с черни забрадки. Слушат и плачат! Фолклорът в онзи му вид е мъртъв. Защото фолклор е изцяло свързан с ежедневието и битовата обредност на Българското село. Сега нито село, нито бит, нито обредност има.
Има бурени! Бурени на гроба на гъдуларя – копанар. Погребан със своята гъдулка.
Да, при погребване на гъдулар-копанар в гроба се слага и гъдулката му.