Много ви благодаря. (Аплодисменти) Благодаря. За мен е изключително удоволствие да съм тук.2:45Преди няколко седмици гледах в Youtube видеоклип за Габриел Гифърдс – членка на конгреса на САЩ в ранен стадий на възстановяване от един от онези ужасни куршуми. Този навлязъл в лявото мозъчно кълбо и разрушил зоната на Брока – речедвигателния център на мозъка. При този сеанс, Габи работи с логопед и се бори, опитвайки се да изрече някои от най-простите думи. Вижда се как става все по-отчаяна, докато накрая рухва и започва да плаче неудържимо и безмълвно в прегръдките на логопеда. След няколко секунди логопедът опитва нещо ново – те започват да пеят заедно, Габи пее през сълзи и можете да я чуете как ясно произнася думите от текста на песен, която описва как се чувства тя. И тя изпява в една низходяща гама: „Нека грее, нека грее, нека грее.“ Ето едно ясно и тъжно напомняне за това как красотата на музиката може да говори, когато думите са безсилни – в този случай буквално да говори.3:48Този видеоклип с Габи Гифърдс ми напомни за работата на д-р Готфрийд Шлауг, един от най-добрите изследователи на ефекта на музиката върху мозъка в Харвард. Шлауг е привърженик на терапия, наречена Терапия с мелодична интонация, която вече е много популярна музикална терапия. Шлауг открил, че неговите пациенти, преживели инсулт и страдащи от афазия, не могат да съставят изречения с три или четири думи, но все още могат да пеят текстове на песни без значение дали на „Честит рожден ден“ или на любимата им песен от Ийгълс или Ролинг Стоунс. И след 70 часа интензивни уроци по пеене той открил, че музиката има способност буквално да изгражда връзки в мозъците на пациентите му и да създава хомоложен речедвигателен център в дясното мозъчно кълбо, компенсиращ увреждането в лявото кълбо.4:35Когато бях на 17 посетих лабораторията на д-р Шлауг, и един следобед той ми показа част от най-напредналите изследвания на музиката и мозъка – как музикантите имат коренно различна структура на мозъка в сравнение с не-музикантите, как музиката и слушането на музика може просто да задейства целия мозък – от префронталната кора чак до малкия мозък, как музиката става невропсихиатрична модалност за помощ на деца, страдащи от аутизъм, за помощ на хора, борещи се със стрес, мъчително безпокойство и депресия, как пациенти в късен стадий на Паркинсон откриват, че треперенето спира и походката им става стабилна, докато слушат музика, как пациенти в късен стадий на Алцхаймер, чиято деменция е толкова напреднала, че вече не познават близките си, още могат да изсвирят мелодия на Шопен на пиано, която са научили в детска възраст.5:24Но аз имах скрита причина да посетя Готфрийд Шлауг, която беше тази: бях на кръстопът в живота си, опитвах се да избера между музиката и медицината. Току-що бях завършил бакалавърска степен и работех като научен сътрудник в лабораторията на Денис Селко докато изучавах болестта на Паркинсон в Харвард, и се бях влюбил в невронауката. Исках да бъда хирург. Исках да стана лекар като Пол Фармър или Рик Хоудс, този тип безстрашни мъже, които ходят на места като Хаити или Етиопия и работят с болни от СПИН пациенти, които имат и устойчива на лекарства туберкулоза или с деца, страдащи от обезобразяващ рак. Исках да стана като лекарите от Червения кръст или „Лекари без граници“. От друга страна, цял живот бях свирил на цигулка.6:08Музиката за мен беше повече от страст. Бях обсебен. Беше кислород. Имах късмета да уча във висшето училище „Джулиард“ в Манхатън и да свиря дебюта си със Зубин Мехта и израелската филхармония в Тел Авив. Oказа се, че Готфрийд Шлауг е учил за органист във Виенската консерватория, но се е отказал от любовта си към музиката, за да развива кариера в медицината. И онзи следобед просто трябваше да го попитам: „Как успя да вземеш това решение?“6:36Той отговори, че все още на моменти му се иска да може да се върне назад и да свири на орган както някога, и че за мен медицинското образование може да почака, но цигулката просто не може. И след още две години изучаване на музика, реших да опитам невъзможното преди да се явя на изпита MCAT и да кандидатствам за медицинско образование, както приляга на добър син на индийци, за да стана следващия доктор Гупта (Смях) И реших да опитам невъзможното и се явих на прослушване в уважаваната филхармония на Лос Анжелис. Беше първото ми прослушване, и след тридневно свирене зад параван по време на опитната седмица, ми предложиха мястото. И беше като в мечта! Беше върховна мечта да свиря в оркестър, да свиря в култовата концертна зала „Уолт Дисни“ и в оркестър, дирижиран от известния сега Густаво Дудамел, но много по-важно за мен – да съм заобиколен от музиканти и учители, които станаха новото ми семейство, моят нов музикален дом.7:30Но година по-късно срещнах друг музикант, който също беше учил в Джулиард и с чиято безценна помощ успях да открия собствения си глас и себе си като музикант. Натаниел Айерс изучавал контрабас в „Джулиард“, но претърпял поредица